Хитър Петър и Бай Ганьо са нравствени антиподи. Хитър Петър използва ума си, за да разсмее, а Бай Ганьо неволно предизвиква смях чрез външния си вид и глупавите си постъпки.Друга основна разлика между двамата е, че Хитър Петър е отворен към света, приема новото.
Той умее да използва разнообразни познания, възприема лесно нови подходи, и в това се корени успеха на неговото оцеляване. Бай Ганьо е консервативен, със закостели разбирания; не желае да възприеме новостите, да опознае други култури. Властникът дори и не мисли да се опита да промени света.

Тези двама герои оцеляват по свой начин в „мръсната пяна” на този жесток свят. Единият е борец срещу неправдите, а другият – нагъл използвач и егоист. С това те доказват,че изборът какви хора да бъдем не зависи от времето, в което живеем, а принадлежи единствено на нас самите.

Русалка Любомирова

11”ж”клас

Отначало режисьорът ни разкрива проблемът на семейство българи в чужбина. Асен Блатечки играе Ник, бивш боксьор и понастоящем борсов агент с речник на каруцар. Симона Попова играе съпругата му Роза, на която й е писнало от живота, който е принудена да живее. Посещава ги Стела, бивша актриса, недоволна, по неясни засега причини, от живота си, играна от Стефка Янорова. Още първите думи на Ник разкриват това, което изглежда е основния проблем на семейството – „Жена ми ми изневерява.” По време на спора между съпрузите, на страничната наблюдателка Стела постоянно й се напомнят личните й проблеми. Постоянно спори с дъщеря си, играна от Лидия Инджова . Прекратила актьорската си кариера заради алкохолизъм и по-късно зарязала алкохола заради децата си, тя съжалява за изгубената си младост – канят я да играе на Бродуей постановка по филма, с който е изгряла като актриса. Обаче този път няма да играе дъщерята, а майката.

Но това е само началото. Споровете между Ник и Роза се задълбочават, като в един момент мъжът насочва пистолет към лицето на жена си. Някой беше казал, че когато в първата част на дадена история се появи пистолет, то рано или късно някой ще го използва. Ник се чувства наранен от предателството на жена си. Той не желае да бъде лъган, а жената, която обича, прави точно това – лъже го. Той иска да споделя с нея живота си. От друга страна, Роза не е доволна от начина си на живот. Тя се е превърнала в робиня на мъжа си и го усеща и единственото, което желае е свобода и независимост. Тя е недоволна и от факта, че е принудена да живее в чужбина. Обаче Ник не е доволен да се върне в родината.

Междувременно, Стела продължава да си спомня за собствените си проблеми. Дъщеря й постоянно иска пари от нея за да заснеме филм – „Американска мечта”. Разбираме и че тя не е дъщеря на съпруга й и за това той не я понася и отказва да й дава каквото и да било. Разбираме и че не е посещавала колежа и всичките пари, които е получавала отивали за нещо друго. По-късно става ясно, че има проблеми с наркотиците. Досещаме се, че и американската мечта е просто предтекст да поиска пари за дрога. Но като че ли това не е достатъчно. Съпругът на Стела я е оставил сама да гледа двете им деца, защото е „намерил щастието” с друга жена.

Нещата между Ник и Роза са непоправими. Те са несъвместими характери и единственият изход е да се разделят. След поредния им спор Стела си тръгва. Те не спират да спорят докато не чуват изстрел. Актрисата е отнела живота си. Изборът на песента “The Show Must Go On” на Queen за следващите сцени е невероятен добър, тъй като тя разкрива някои от основните проблеми на героите. „Сърцето ми е разбито… но поне усмивката ми все още си стои.” „Още една душевна мъка, още един провален романс… Някой знае ли за какво живеем?”

Актьорската игра е перфектна – от разделящата се двойка, през наркоманката, доведена до лудост до майката, докарана до самоубийство. Сценографията е максимално опростена и изчистена, което допринася за ефекта. Изборът на музика, както вече споменах, е перфектен.

Режисьорът иска да ни покаже, че човек, отделен от родината си, откъснат от корените си, той непременно ще се промени. Това е вярно, но не съм съгласен, че промяната непременно е към лошо. Проблемът с наркоманията е сериозен и е много добре, че е покрит от пиесата. Колкото и неща да са се струпали на главата на Стела, не съм способен да оправдая самоубийството на майка на две малки деца. Относно краят на пиесата, в който има една интересна употреба на кафето като ефемизъм за нещо друго, отначало мислех, че събирането на Ник и Роза е ужасно насилено. Но по-късно осъзнах, че това е начинът на режисьора да ни каже „Шоуто трябва да продължи.”

Иван Райчев

В постановката “Най-истинският” на Врачанския театър е скрито едно силно послание.Зад всички усмивки и моменти, предизвикващи бурен смях, се таят много силни послания чрез образ на човек, приемащ света по необичаен и красив начин.Вършейки всичко като игра, той разтваря душата си за малките неща, които правят света едно райско място.Отричан и смятан за луд от неразбиращите глупци, които го заобикалят, той се откроява като много високо олицетворение на човешката същност.За барон Мюнхаузен животът е игра, но една жестока игра, в която ако не си неповторим, биваш смазан от ,,слепите” духом хора.Докато часовникът тиктака и отброява времето, героят е постигнал величието, което душата дава.За него животът е главно път към духовното самоусъвършенстване.Пиесата показва красивото в живота. Истинското, неподправеното, разбирането на света по наивен и детски начин и същевременно като едно пътуване на душата.

Навлизайки в играта на чувствата и взаимоотношенията обаче, светът открива и своята студена страна, сива и коварна.Барон Мюнхаузен е емоционален човек, с творческо вдъхновение и оптимистична нагласа.Той притежава една уникална индивидуалност, която му дава криле, за да полети, да отключи тежките окови на бита.Отхвърлен и неразбран, той се бори с посредствеността и безразличието, които го заобикалят.

В началото героите прескачат перилата на декора, но в края вече те сами се отварят, защото когато човек осъвършенства душата си, животът отваря пред него вратите си за красивото, за ,,истинското”.Постановката завършва с разпръскването на малки перца, които изразяват свободата и нежността на душата, която може волно да лети.

Успешният човек е като успешния актьор – мястото му на ,,сцената”-живот зависи от това как ще изиграе ролята си.Каквато и да е тя, трябва да се приеме и да се играе, защото дори за най-малката ,,роля”000 можеш да останеш встрани, долу в публиката, точно както е в живота.Да се задържиш на сцената, тоест да си активен човек, е въпрос на талант и на упорита работа, а бурята от аплодисменти се полага само на гениалните актьори и хора! ,,Животът е сцена и всички ние сме актьори!” – нали така е казал още преди 400 години великият Шекспир.

Криста Румиева Захариева

Постановката описва един привидно луд барон, който заради по различния си поглед върху живота и света е неразбран и подиграван от  обществото. Но това не го притеснява, той е свободолюбив човек и за него не съществуват ограничения като време и възможности. Това са едни от най-важните послания внушени чрез героя. Защото в забързаното си ежедневие ние отброяваме всяка минута, дори секунда, времето сякаш е станало наш господар. Всичко се върши по график и като чели все не ни достига време да се порадваме на живота. И същевременно появата на още един ден, натрупван с хилядолетия звучи потресаващо и объркващо. С това режисьорът иска да ни каже, че не трябва да живеем в „рамки” и механично, защото няма да разберем същността и ценността на живота. Тя не се крие в материалните облаги и в нещата, които притежаваме, а в неговото разнообразие от чувства и изненади.

Чрез останалите герои авторът изгражда антитезата между материалното и духовното, сивото и цветното, защото те са обобщен модел на обществото, което не разбира барона.

Основа на идеините послания е и сценичният декор, с многото значими детайли. Като часовникът, настройван от актьорите, с което се внушава, че сами трябва да  подреждаме моментите в живота си, а не да се носим по течението на ежедневието, защото всеки миг е важен. Пумпалите също са специфичен елемент от декора и освен метафора за планетите зад тях се крие кръговрата на живота, раждането – смъртта, светлината – мрака; те носят цвят и пъстрота, разкриват детската първичност и невинност, искреното щастие от малките неща в живота, защото при децата няма предразсъдъци. На пръв поглед с еднакво идейно послание перцата и мехурчетата внушават различни неща. Водните мехури са нещо мимолетно, нетрайно, те са невъзможните желания, безплодните илюзии; докато перцата са символ на мечтите. Те могат да бъдат запазении рано или късно да се сбъднат.

Друга антитеза, която режисьорът използва е горе – долу. Интимните сцени се развиват на по високо, това внушава, че душата трябва да е свободна, за да обича истински и да умре достойно, докато битовите сцени са на преден план.

Последната сцена завършва с посланиетието „Усмихвайте се!”, именно усмивката е разковничето, което може да промени и деня, и живота ни. Тя носи позитивизъм и умение да посрещаш стоически и най-лошите неща. Това е послание значещо „Всяко зло за добро”, но изразено по уникален и запомнящ се начин. Но не това е краят на постасновката. Тя завършва със застинала лирична сцена, в която прислужникът разхвърля събраните перца. С това режисьорът ни показва, че не всички мечти се сбъдват, но това не означава, че не трябва да мечтаем, защшото чрез мечтите душата се освобождава.

Режисьорът описва една житейска картина, в която не липсват лъжите и лицемерието, болката и радостта, любовта и омразата, но чрез нея той ни учи да бъдем истински и в чувствата, и в живота и да вярваме в себе си. Защото всеки е господар на съдбата си и живее живота си така, както смята за правилно.

Деница Тончева

Приеха го да следва висше със стипендия. В същото време той работеше и пращаше пари на родителите си, докато живееше в общежитие и понякога с дни не ядеше. След като завърши университета с пълно отличие, той си намери добра платена работа. Като атомен физик изкарваше малко повече на месец, отколкото който и да е в семейството му за няколко години. Редовно даваше пари за благотворителност, пък и не забрави и семейството си.

Един ден срещна една жена и се влюби в нея. Тя беше красива, умна и с чудесно чувство на хумор и той точно такава жена търсеше (докато някои мъже търсят красива и възможно най-тъпа). След една година им се роди син, последваха го две дъщери. С няколко думи, Мартин си живееше чудесно. Но всичко се променя.

Разбра, че жена му му изневерява. С шефа. Искаше да изгладят нещата, защото наистина я обичаше. Но интелекта и чувството й за хумор му излязоха през носа. Всъщност тя беше пресметлива кучка и му изигра много лоша шега. Съди го – до дупка. С помощта на шефа му намери някаква секретарка, която той не беше виждал, и я накара да свидетелства – сексуален тормоз. Никой в офиса не се съгласи да го защити – не смееха. Накратко, за няколко дни изгуби жена си и работата си, загуби попечителство върху децата, наложи се да й плаща издръжка и да й даде къщата.

След няколко дни разбра, че майка му е прегазена от пиян шофьор, а баща му е получил инфаркт в последствие. Вече бившата му жена не му позволи да заведе децата на погребението – всъщност дори не му вдигна телефона. Къщата на родителите му отиде право в банката. Не му остана никой, нямаше пари, нямаше къде да живее. Намери евтина квартира в гетото. Хазяйката му беше приятна бабка, която се изхранваше с даване на стаи под наем и продажба на марихуана. Така живя два месеца и си търсеше работа. Оказа се, че никъде не можеше да работи по специалността си – бяха го уволнили от единствената такава фирма в окръга, а училищата не наемаха учители, обвинени и осъдени в сексуален тормоз. Накрая се наложи да чисти тоалетни.

Един ден просто се отказа от всичко. Беше събрал малко пари, купи си стар револвер и патрони за него на черно. Затвори се в стаята си, заключи вратата и се прекръсти. Не беше вярващ, но усещаше нуждата да се прекръсти. След това налапа дулото на пистолета. Тъкмо да натисне спусъка и на вратата се чуха удари. Хазяйката го притискаше да си плати наема – което беше невъзможно, тъй като парите му отиваха за издръжка за жена му и децата и за малкото храна, която купуваше за да оцелее. След няколко минути тя се отказа и си тръгна.

Мартин отдалечи дулото от себе си. „Какво правя, мамка му, не ми се мре,” мислеше си той. И наистина – нямаше желание да умре. „Но този живот, за какво ми е…” мислеше си. И наистина, живота му се беше провалил тотално. И измисли нещо. Извади барабана на пистолета и махна три от шестте патрона, след това завъртя барабана. „Това е, петдесет на петдесет. Или умирам, или живея.”

И отново налапа дулото. Тъко да натисне спусъка отново го извади. „Какво правя,” мислеше си отново той. Не му се мреше, но животът му все така беше провален. И измисли друго, всъщност същото нещо. Извади още два патрона. „Една шеста. Ако ми е писано, ще живея, ако не – ще умра. Лесно е.” И отново налапа дулото.

След десетина секунди размисъл го извади. Захвърли пистолета на масата. Не искаше да умре – майната й на съдбата. Продължи да работи скапаната си работа, да плаща издръжка на жена си и намери начин да си плаща и наема. Намери работа като сервитьор в един ресторант и парите започнаха да му стигат, дори му оставаха да си даде дрехите на пералня. След половин година събра пари за билет до САЩ. Премести се там без да има уредена работа или къде да живее. Отново започна от чистене на тоалетни, но се издигна.

В момента Мартин е собственик на голяма компания, като преди няколко седмици приключи сделката по изкупуване на компанията, в която работеше – разбира се, някои хора бяха уволнени. Щастливо женен е, с четири деца. С няколко думи, Мартин си живееше чудесно.

А малко след като замина, хазяйката – наркодилърка намери револвера в жилището му. Без да иска натисна спусъка и остави голяма дупка в стената.

Иван Райчев